Зад кадър: Интервю с Йоана Дралчев – Севда

Йоана, кое за теб беше най-забавното нещо от снимачния процес на защитата на идея на ‘SAMODIVA’? И имаше ли трудности?

(Йоана): Бихме могли да напишем отделна книга – мемоари на всички забавни моменти…

Гонихме пчели, вихме като вълци, предизвиквахме гръмотевици, гледахме извънземни и какво ли не, но несъмнено мога да кажа, че трудно бе да накараме сърцето ми да бие по-тихо. Пита ме нашият звукар “притесняваш ли се?”, а аз не разбирам причината и в недоумение запитвам: “Аз ли? Какво имаш предвид? Аз не, но Севда..” и започвам да му разказвам за персонажа, за действието, какво значи Деймиън за Севда, че тя за първи път вижда съществото Мъж и т.н….. и след 5 мин разсъждения: “Но ти не ме питаш това май..”.

Той: “Не. – Сърцето ти е шумно на микрофона. Трябва да го накараме да бие по-тихо.”

От другата страна се чува: “Какво ще го правим тва сърце, спри го да бие”.


Ако не беше се родила човек, какво същество би искала да бъдеш и защо?

(Йоана): Медуза. Няма мозък. Живее дълго. Има висока сетивност. Подвижен живот, реагира бързо на външни дразнения.


Имаш ли истинска история със самодиви?

(Йоана): Не лична. Пра-дядото на моя приятелка пасял овце. Една от овците избягала и той излязъл да я търси. Дълго време не я намирал, а навън започнало да се стъмва и застудява и той тръгнал да се прибира. По пътя чул флейта. Музиката идвала от короната на едно дърво. И девойки танцували около дървото. “Дядо, ела при нас, чуваш ли флейтата?”

“Чувам,чувам. Ма, аз съм стар човек, прибирам се вкъщи.”
Дръпнала го една от девойките и го въртяли да танцува с тях. Тръгнал си, прибрал се. Лошо му било, хванал треска. Бабата го питала къде я е търсил таз овца, че едва сега го спасява, а той казал “не това, като че ли самодиви видях. самодивска болест май съм хванал.”


Освен избраната си кариера в киното, имаш ли друга посока в изкуството… или извън него?

(Йоана): Киното и театъра изискват да сме всестранно развити личности с много умения, за да сме по-цветни и вдъхновяващи хора. При мен като че ли посоките надвишават логиката на адекватното възприятие.


Припознаваш ли се в своя персонаж Севда и на какво се научи от нея?

(Йоана): Разбира се, във всеки един персонаж откривам част от себе си. Севда се учи в движение на правилата, които живота й предлага и превръща всяко предизвикателство в приключение, през което тича с танцувална стъпка – преди момента, в който просто се хвърля през глава. Всичко е игра за нея, пълен импровизатор със свободолюбив дух и въображение, който се доверява на вътрешния си усет и сила.

Разликите също са доста, де.


Знаеш ли, че ако някой те гледа с телескоп от звезда, всъщност може да те види в миналото?

(Йоана): Да, светлинни години назад.


Ако можеше да превъртиш времето, къде би отишла?

(Йоана): Ако можех, щях да го въртя нон-стоп, за да ходя на различни места по различно време.

Какво мислиш за сънищата (които изобщо си спомняме) като знак? Дали са провокирани от реалността или от мечтите ни?

(Йоана): Съня който си спомням много сетивно бе за един възрастен монголец, който следя като окото на камера. Носът му се приближава, като че е на люлка и пръхти на равни интервали. Има бяла къдрава брада, клепачите му – набръчкани, като че ги е затворил и не гледа. Много е горещо, вадичка се стича по тъмната кожа. Много миризми смесени.
 
Кадърът се сменя: виждам, че монголецът тегли нещо и затова пръхти. Нарамил е дълга дебела конопена връзка. Виждам завързано огромно листо, а в листото увито дете. Детето си спи с листо на главата вместо шапка.
 
Продължават. Забелязвам мухичка след тях си жужи.
 
Не я знам тази реалност. Знам ли какво ми казва? Сън …